Инициативата “Будителите на Хасково” на РИМ-Хасково и община Хасково в Деня на будителите представя неразказаната история на големият индустриалец и дарител Стойчо Марчев.
През първата половина на ХХ в. хасковският стопански живот се свързвал в голяма степен с името на фабриканта Стойчо Марчев. Неговата индустриална и търговска дейност била насочена към производство и търговия на сусамово и слънчогледово масло и тахан. Наследил занаята от баща си, той успял да създаде първата модерна фабрика за растителни масла в Хасково. За своя жизнен път и успешната си индустриална и търговска дейност, Стойчо Марчев разказва в собственоръчно написаната си през 1938 г. автобиография, която се съхранява във фонда на Хасковския исторически музей.
Още през 1892 г., едва 13-годишен, Стойчо Марчев вече работел в яхнаджийницата на баща си като общ работник, но бързо проумял, че разковничето на успеха се крие в навременното въвеждане на новостите и техническите усъвършенствания на производствения процес. Неговите разбирания за промени били в пълно противоречие с бащиния ред в работилницата, наложен през годините. През 1902 г., решен да създаде модерна работилница и ядосан на баща си заради неотстъпчивостта му, 23-годишният младеж напуснал дома си, за да обикаля два месеца по-големите и модерни маслобойни в страната, разглеждал ги и събирал полезен опит и информация. По-късно в своята автобиография той отбелязал: „Имах впечатления за всички маслобойни за бял тахан и взех поука и знание, запознавания и полза от тая обиколка, която продължи близо 2 месеца ноември и декември 1902 г….” След като се завърнал в Хасково, той бил твърдо решен да започне самостоятелно производство, като приложи в действие видяното в най-модерните яхнаджийници.
През 1903 г. Стойчо Марчев се оженил за Кица Паскал Сотирова и започнал самостоятелен бизнес, с неголям капитал от 3000 лв. Закупил място в центъра на града в съседство с имота на баща си и започнал да строи своя къща и работилница. Първата яхнаджийница на Ст. Марчев не се различавала много от вече съществуващите в региона – елементарен механизъм с два мелнични камъка, задвижван с конска сила. За да уплътнява сезонното работно време, той за първи път в бранша въвел двусменна работа. Това, което отличавало откритата от Ст. Марчев яхнаджийница от съществуващите дотогава, били по-широките и по-чисти помещения, в които от големите прозорци навлизала повече светлина. Отделните производствени съоръжения били разположени в работилницата, според последователността на технологичния процес: измиване на семената в дървени каци, заменени по-късно с железобетонни корита, пренасяне на измитите семена във фурната, където се изпичали при определена температура и смилане с мелничен механизъм до получаване на гъста каша ‒ тахан, от който се произвеждал шарлан. Следвало изваряване на тахана в голям меден казан, а готовата смес се поставяла в дървена винтова преса, която изцеждала и отделяла маслото.
По-късно дървената преса била заменена с желязна. С такава, все още примитивна и стара технология, Ст. Марчев поставил през 1909 г. началото на своята фабрика. Наследявайки занаята от баща си, той показал непрекъснат стремеж към модернизация и внедряване на технически нововъведения, за да направи процеса по-ефективен и по-облекчен откъм труд. В Хасковския исторически музей са запазени две снимки на яхнаджийницата на Ст. Марчев. На тях се виждат част от помещенията и работилницата с каменната мелница за сусамово масло, движена от коне.
Производственият процес, който фабрикантът описал по-късно в анкетата за признаване на предприятието по Закона за насърчаване на местната индустрия, бил придружаван от остатък – кюспе. Той отпадал от пресувания материал, но съдържал висок процент неизползваемо масло, което било загуба за производителя, но Ст. Марчев го продавал за храна на добитъка и по този начин оползотворявал отпадъка и печелел от него.
С енергия и предприемчивост, Ст. Марчев бързо натрупал първите си капитали и успял да въведе някои технически промени в работилницата, за което самият той пише в автобиографията си: „В последствие купих едно моторче, 9 конски сили – английско, поръчано направо от Англия, направих и желязна преса, но после я замених с английска хидравлическа и така от ден на ден правех подобрение, като разширих доста работата и почна да ми става тясно.”
Когато през 1911 г., само две години от началото на своята дейност, Ст. Марчев се опитал да получи предвидените отстъпки по Закона за насърчаване на местната индустрия в производството на олио, срещнал отказ от страна на държавните институции. Оказало се, че не бил изпълнил задължителното условия – инвестициите за оборудване на производството му да надхвърлят 20 хил. лв. Младият и амбициозен производител не се отказал и направил постъпки да закупи машини за оборудване на производството си за над 20 хил. лв.
Пак през същата 1911 г. той изпратил писмо с искане до Министерството на търговията да му бъде разрешено производство на всички видове растителни масла и да ползва облекченията на закона. Отново му било отказано, но и това не го спряло, а потърсил помощта на своя съгражданин, съпартиец и приятел д-р Никола Радев, който да му ходатайства и подкрепи пред министъра на търговията. За да разшири производството си и да го направи целогодишно, хасковският индустриалец започнал да внася сусам от Турция.
Избухването на Балканската война отвело Стойчо Марчев в редовете на българската армия. Неговото мястото във фирмата заела съпругата му Кица, която била не по-малко енергична и предприемчива. Под вещото й ръководство, предприятието продължило да работи на пълни обороти.
Настъпилите след Балканската война стопански условия се оказали особено благоприятни за маслопроизводителите. В началото на второто десетилетие на ХХ в. Ст. Марчев купил 10 дка място, с идеята да изгради върху него модерна фабрика. През 1914 г. той започнал строителството и едновременно с това купил нови производствени машини и голям парен двигател. Извършените промени и модернизации му дали възможност да регистрира в съда индустриално предприятие с най-модерната за това време техника, което той отбелязал в своята автобиография: ”…Застроих с циментови блокове здание за фабрика, с нови машини и голяма парна машина за двигател и пара и така разширих много работата на шарлан, бял тахан…”
Упорито и последователно индустриалецът изграждал през годините своето производство по европейски модел, за което вероятно имали значение и постигнатите добри печалби. Насочил изцяло вниманието си към разширяване и модернизиране на производството, той се стремял да съкрати колкото се може повече производствените си разходи. Когато през 1915 г. по Закона за общинските налози станало ясно, че трябва да плати определения му висок данък, фабрикантът веднага възразил пред Министерството на финансите, като посочил, че се ползва от Закона за насърчаване на индустрията в България.
През 1918 г. маслопроизводителите в България се изправили пред сериозни трудности, създадени с новите държавни разпоредби, произтичащи от окупацията на страната, които забранявали използването на български маслодайни семена в маслопроизводството. Това означавало спиране на производството. Изходът от трудната ситуация бил в предварителното изкупуване на повече семена. Ст. Марчев внесъл известно количество сусам от Турция, но не след дълго фабриката останала без работа, а наложената забрана не позволявала обработката на български семена. Тогава той отново се обърнал за подкрепа към д-р Радев, като изразил пред него недоволството си от позициите на Министерството на търговията и промишлеността:
”Наместо да насърчава местната индустрия, да дава съдействие за нейното развитие, те вършат противното. Позволяват да се внася от Турция шарлан и да се продава по-скъпо от което страда населението, когато ако позволяват да се работи тук ще имаме много по-хубав и евтин шарлан”. Въпреки енергичните му постъпки пред министерството, през 1919 г. държавната институция потвърдила становището си: „Засега фабриката Ви няма да бъде използвана за преработване на маслодайни семена”.
През годините на Първата световна война, наред с маслодобивното си предприятие, Ст. Марчев развил успешно значителна търговска дейност в съдружие със Соломон Голдман и х.Русю Николов от Хасково. Дружеството търгувало с различни местни и вносни стоки ‒ сапун, шевни машини, плетачни и шевни игли, плетачни машини, анасон, ечемик, пшеница, ръж, царевица, леблебия, канап, мебели, захар, въжета, лопати, керемиди, части за каруци, кашкавал, пашкули и др. В създадената търговска фирма Ст. Марчев участвал с 50% от началния капитал – 2500 лв., Соломон Голдман с 30 % ‒ 1500 лв. и х.Русю Николов с 20 % ‒ 1000 лв. Дейността си фирмата осчетоводявала в специална търговска книга. Опитен търговец, Ст. Марчев бързо установил предимството на сътрудничеството, което давало възможност за обединяване на капитали и разпределяне не само на печалбите, но и на загубите и разходите, по-добрата пазарна информация и пр. Търговската фирма реализирала добри печалби от покупко-продажба на различни стоки.
В началото на 1919 г. единият съдружник ‒ Соломон Голдман напуснал фирмата, а другите двама изкупили неговите дялове и се договорили активите и пасивите да бъдат прехвърлени върху Ст. Марчев, от чието име занапред да се извършва цялата дейност. Фирмата била печеливша и в края на 1919 г. отчетената чистата печалба възлизала на 26 402 лв., а в началото на 1921 г. тя достигнала 40 557 лв.Ст. Марчев продължил да работи в съдружие и през следващите години. През 1920 г. той бил един от най-големите вложители на капитал и член на УС на основаното в Хасково Дружество за експлоатация на маришки каменни въглища и построяване на железопътната линия гара Раковски – Момчилград с 6 млн. лв. уставен капитал.
Печалбите от производството и търговията с масла и други стоки Ст. Марчев влагал в предприятието, строителство на сгради, складови помещения и пр. Неговата дейност била важна част в развитието на местния стопански живот през 20-те и особено през 30-те години. Кипящ от енергия и отворен за различни производствени идеи, фабрикантът насочвал търговско-индустриалните си интереси и към различни производства.
През всичките години на своята активна дейност, преуспяващият хасковски индустриалец увеличавал с упорит труд размера и стойността на недвижимата си собственост и влагал капитали в различни стопански обединения. Израснал като голям индустриалец в Южна България, получил признанието на индустриалните среди, още в началото на 20-те години, до смъртта си Ст. Марчев бил действителен член на Пловдивската търговско индустриална камара, а от началото на 30-те години и член на Съюза на българските индустриалци.
След войните, въпреки преживените две национални катастрофи, стопанските и политически промени създали добри възможности за развитието на тютюневата, копринената индустрия и производствата на растителни масла. В тези години фабриката на Ст. Марчев за производство на растителни масла била в състояние да отговори на все по-високите пазарни изисквания.
Наред с въведените дотогава нови технологии и машини, фабрикантът започнал да използва като суровина други маслодайни семена и на първо място слънчогледа, заради получавания дотогава недоброкачествен, добиван по примитивен начин сусамов шарлан. Въвеждането на слънчогледа, като основна маслодайна култура след 1918 г., се наложило в маслопроизводството и бързо надминало добиваните други видове растителни масла у нас. Търсенето му подтикнало земеделските стопани да увеличат неговите площи. Като суровина за растително масло, слънчогледът се превърнал в търсена и предпочитана от маслопреработвателите, но изисквал преустройване на съществуващите яхнаджийски работилници и тяхното модернизиране.
В едно от Известията си Българската народна банка посочвала, че само през 1925 г. в страната били произведени около 26 млн. кг растителни масла, от които 23 млн. кг от слънчоглед, а останалите 3 млн. кг били сусамово, маково и ленено масло в т.ч. и количеството произведен тахан и констатира: „Маслената индустрия започва да се развива бързо от войната насам. Преди това съществуваха заведения за растителни масла, но бяха примитивни с дървени преси. След войната се създадоха модерни механични преси, с които процесът на произведеното масло от семената е много по-голям, отколкото със старите дървени преси.”
Въпреки многобройните трудности в следвоенния стопански живот, хасковският маслопроизводител се ориентирал прекрасно в новите условия и бързо успявал да реагира на всички промени. Заради по-високата цена на сусамовото масло в сравнение със слънчогледовото, той не преработвал цялото купувано сусамово семе в масло, а една голяма част продавал като тахан, който се търсел на пазара и се търгувал много добре. В същото време индустриалецът насочил вниманието си главно към производството на слънчогледово масло. Опитен производител и търговец, той добре разбирал, че е наложително бързо да усъвършенства фабричното си оборудване и да пригоди производствения процес към новия продукт.
Когато през 1921 г. в Царство България се провела анкета на едрата и покровителствана индустрия, се оказало, че от посочените 18 едри растително-маслени предприятия, само 10 отговаряли на изискванията на Закона за насърчаване на местната индустрия. Предприятието на Ст. Марчев тогава все още не влизало в списъка на покровителстваните, но неговото производство било добре познато в индустриалните и търговските среди.
През 1928 г. продукцията на фабрика „Извор” вече била известна и широко рекламирана на българския и турския пазар. Като се явява продължител и модернизатор на бащината си яхнаджийска работилница, той я представял в рекламите като стара реномирана фирма, основана през 1874 г., произвеждаща растителни масла от слънчоглед, памук, сусам, анасон и бял тахан, необходими за производство на халва.
Вероятно по това време фабриката на Ст. Марчев вече отговаряла на всички изисквания на Закона за насърчаване на местната индустрия и получила регистрация на индустриално предприятие и възможността да ползва всички привилегии на закона. Наред с производството, фабриката вече имала необходимата документация, от която се виждат старателно водени ясни и точни сметки в книгите за приходи и разходи, датиращи от началото на 30-те години.
За постигне на по-големи печалби, Ст. Марчев се стремял да изкупува големи количества маслодайни семена, които съхранявал на склад. В същото време разширявал продажбите на добити масла, както и продажбата на остатъка от производството, т.е. кюспето, което представлявало сериозен предмет на търговия. В стопанската криза, проявила се в началото на 30-те години, фабриката на Ст. Марчев „Извор” не прекъснала производствената си дейност, а работела с пълен капацитет и поради доброто качество, олиото й било търсено на вътрешния пазар.
Едновременно с разширяване на производството и неговата реклама, индустриалецът разгърнал широка търговска дейност, като организирал сам продажбите на продукцията си. Това не само допринасяло за по-бързото му преуспяване и натрупване на капитали, но се отразявало положително и върху цялата търговска дейност в града.
Освен като индустриалец и търговец, Ст. Марчев бил познат и като активен общественик и дарител, уважаван от хасковското гражданство, наричан от всички „бай Стойчо”. През годините той дарявал средства за различни каузи ‒ за изграждане на паметника на 10-и пехотен родопски полк в центъра на града, за подпомагане на населението след голямото земетресение през 1928 г. за възстановяване на жилищата и в духа на времето, дарил голяма икона и църковна утвар на хасковските църкви.
Наред с активната си производствена и търговска дейност Стойчо и Кица Марчеви с удоволствие организирали, заедно със свои близки и приятели, летни почивки. Най-често пътували с коли по различни красиви места в страната със семейството на Т. Патков. Съпругите на двамата индустриалци стояли винаги в основата на семейните тържества и посещения на български курорти.
Големият хасковски индустриалец починал през 1943 г., като малко преди това, със съпругата си Кица решили да дарят спечелените с много труд през целия си живот имоти и пари на родния си град за полза на всички. На 8 август 1938 г. в нотариално завещание били изброени 9 масивни сгради (къщи, фабрика, работилница, складове), разположени на 7500 кв. м в кв. „Войводски” и в кв. 31, в центъра на града. Волята на дарителите била доходите от недвижимия имот да се използват за строеж и издръжка на техническо-занаятчийско училище, което да носи името „Стойчо и Кица Марчеви“ и на издаваните дипломи да стои същото име.
Общината се задължавала да продаде търговските стоки, които се намирали на склад и от събраната сума да изплати задълженията му, 40 % да даде на жена му, 5 % на сиропиталище „Св. Иван Рилски“ – Хасково; 5 % на старопиталище „Утеха“, 5 % на ч-ще „Заря“ за създаване на фонд за надстройка на читалището, 5 % на Благотворително офицерско д-во „Родопи“ за фонд за построяване на подофицерски дом. Дивидентите от акциите на стойност 300 хил. лв., вложени в банка „Доверие“, били определени за издръжка на трима ученици в техническо-занаятчийското училище. Първи между тях да бъдат племенниците му Стойчо Д. Попов (от Хасково) и Стойчо Ст. Велев (от Харманли).
За изпълнител на завещанието бил определен комитет, с участието на: кмета на града, председателя на Общото търговско сдружение, председателя на Занаятчийското професионално сдружение, председателя на подофицерско д-во „Родопи“ и директора на техническо-занаятчийското училище. На 6-ти август 1943 г. Общинският съвет на Хасково приел дарението и учредил фонд „Стойчо Марчев Николов“.
В изпълнение на завещанието общината дала имотите под наем, а от 1946 г. се опитала да отвори техническо училище. За тази цел, по искане на министъра на войната, новата комисия по изпълнение на завещанието го прехвърлила на Министерство на войната. Година и половина по-късно, строителството на училището все още не било започнало и през месец август 1947 г. завещанието отново било прехвърлено на Министерството на индустрията и занаятите, като го натоварила със задължението да открие училище. Училището било открито едва на 15 октомври 1948 г., но не на името на Стойчо и Кица Марчеви, а като занаятчийско професионално училище. Портретът на двамата дарители никога не бил окачен на входа му, каквато била волята им. От 1951 г. училището се преобразувало в техникум на името на разстреляния комунист от с. Горски извор Т. Хубенов.
През април 1949 г. общината се отказала от правото да управлява фонда „Стойчо Марчев Николов“ и го прехвърлила на занаятчийско професионално училище. Към месец декември 1949 г. капиталът на фонда възлизал на 4 762 291 лв. През същата година, съгласно новия закон за държавните имоти, недвижимите имоти на фонда преминали към Жилфонд – Хасково, а паричните средства се влели в държавния бюджет. С това фондът престанал да съществува, а все още живата съпруга на индустриалеца Кица Марчева останала без средства, с които да се издържа. От 1946 г., когато министерството на войната получило безвъзмездно завещанието на покойния й съпруг, тя останала без дом и средства и била принудена да заживее при сестра си, у семейството на Т. Патков. През пролетта на 1949 г. домът на Паткови бил определен за отнемане по Закона за отчуждаването на едрата градска собственост. По една щастлива случайност семейството успяло да запази поне къщата. А някогашната съпруга на най-богатия хасковец Кица Марчева вече била в списъка на общината за купони за евтин хляб, които се отпускали на социално слабите жители на града.
Дълги години дарителското дело на големия хасковски индустриалец тънело в забрава, а местната история оставала в дълг пред неговата памет. През 80-те години, под натиска на родственици и с участието на РИМ-Хасково, на централната фасада на сградата на хасковската автогара, изградена на мястото, където се е намирала фабриката на Ст. Марчев, била поставена паметна плоча. След приватизацията на автогарата, новият собственик свалил плочата и по този начин заличил отново част от паметта за Ст. Марчев. Едва през 90-те години името и делото на индустриалеца Стойчо Марчев и неговата съпруга Кица Марчева намерили заслужено място в историческата памет на града, а най-старото техническо училището възстановило своето име „СТОЙЧО И КИЦА МАРЧЕВИ” в изпълнение на завещанието.
Автор: д-р Веселина Узунова
Гл. уредник в РИМ Хасково
Снимка: РИМ Хасково
