Код#Младост: „Корен“ донесе поредната награда на Йоана от Хасково

Дървото е една от най-устойчивите метафори в българската литература. Неговата смислова натовареност е ключова и основополагаща за сюжетното развитие на редица повествования. С годините то се превръща в алегория на семейството, мъдростта и дълголетието. Често символизира жизнения цикъл на човека и подчертава неговата свързаност с природата.

Чрез късия си разказ “Дърво без корен” Николай Хайтов въвежда читателите си в монотонното и дистопично художествено измерение на града, в чиито сиви контури бледнее съществуването на главния герой Гатю. Той е възрастен мъж и вдовец. Синът му го прибира при себе си, за да може да се грижи за него. На пръв поглед на бащата не му липсва нищо. Неговото дете му осигурява охолен живот без грижи, ала именно откъсването на Гатю от познатия му свят се оказва причината за неговата безмерна тъга. Потиснатите чувства на героя и безкрайната му скръб по родния дом са разкрити чрез пряка речева характеристика, която се превръща в емблематична композиционна особеност за творбата. Първоличната форма на разказа позволява на аудиторията истински да се докосне до страданието на Гатю, превръщайки се в своеобразен негов “слушател”. По този начин Хайтов построява комплексно своя герой и разкрива триизмерността на психологичния му профил.

В края на разказа става ясно, че последното желание на стареца е да се върне там, където истински се чувства у дома си. Финалът на “Дърво без корен” синтезира идейно-емоционалната кулминация. Гатю оставя бележка на сина си, в която му заявява, че се връща обратно на село, тъй като дърветата се пренасят, когато са млади. В противен случай коренът им не би могъл никога да усети новата почва като своя и да се чувства комфортно присъден в нея. Бащата отправя апел към детето си да не го търси повече, нито да се опитва да го разубеждава за вече взетото решение. Трогателните думи на възрастният мъж правят директна препратка към заглавието и дават контекст на смисловото му поле.

В действителност историята завършва тук, но тя провокира у мен много размисъл. Застаряващото поколение по света е изправено пред най-страшното сред всички чувства – самотата. Забравени от своите близки, милиони възрастни хора предпочитат живота си на село пред този в града. Забързаното ежедневие там ги кара да се чувстват още по-отритнати и не на място. Студените междублокови пространства, по чиито пейки със своя леден полъх цари отчуждението, контрастират на топлия селски двор. Неговите зелени треви, уханни минзухари и лалета с греещ червен цвят пълнят с пъстрота дните на старците. Сякаш всичките тези растения са пуснали по едно семе в душите им, а с годините са развили надълбоко впита в сърцата им коренова система, която ги влачи с носталгия към родната къща. Държи ги в този някога изпълнен със смях двор със силата на спомена и продира до алена кръв съществото им, когато се отделят от него.

Много често, опиянени от привидно златистата повърхност на динамичното битие, забравяме за бабите и дядовците, които с трепет очакват да видят нас – децата им, внуците им. Една черна буца траурно си свива гнездо в гърлото ми всеки път, в който си помисля за угасващите им очи. Сковани от болка погледи, в които отблясъците на живота са скрити под тъмната завеса на смъртта. Тиктакащите стенни часовници, които шумно огласят тишината на празната тухлена къща. Стрелките им, препускащи в очакване някой да заглуши ядосаното им пластмасово тракане. Прозорчето на календара, което посочва мрачно камбанния звън на Великден. И две червени яйчица, чакащи на масата да бъдат сборени. Изстинал козунак и пакет с мухлясали курабии… Нищо, за нас винаги има догодина. Двадесет и четвърти декември и изсъхнала пита с кръстче по средата. Двадесет и пети с горчиво неизпратени подаръци на внуците – чашки за чай и чифт топли чорапи. Нова година и нито едно повикване по телефона, а после? После мъчно носим вината с нас цял живот. Вината за скършеното дърво, за увяхналата градина. За това, че поднесохме карамфил веднъж на погребението, а после никога не отидохме да прелеем с вино гроба и да запалим свещичка. За дето никога не се обадихме…

Прекъсването на връзката с членове на семейството, близки и приятели, защото просто “няма време”, е един от най-върховите проблеми на двадесет и първи век. Сбърканите приоритети и погрешното понятие, с което дефинираме щастието си, са пътят към пропастта. Похабяваме последните си възможни мигове с онези, които обичаме, за да променим несъвършенствата и да овладеем успеха в един непроменим и съвършено неуспешен свят. Не обръщаме внимание на малките, дребни жестове и унищожаваме с острието на новото време най-важното – връзката с корена. А за да расте едно младо дърво здраво, то неизменно трябва да бъде свързано с него.

В наши дни изглежда, че разказът на Николай Хайтов се превръща в тенденция. Ситуацията в реалния свят дори ескалира прогресивно. Острата брадва на масовата деморализация на обществото е катализатор за превръщането ни в тъмни, лишени от душевност фигури, които свирепо отсичат корените си. Прозаични и покварени силуети, които чупят клонките на младостта си и обричат бъдещия си плод на сигурна смърт. Злокобни, сенчести създания, които нещастно унищожават връзката си с миналото, проклинайки гниещите му в пръстта останки, които самотно разлагат носталгията си в почвата на новия свят – жалък, злочест и тровещ.