Легенди за мартеницата от времето на хан Кубрат

Традицията българите да посрещаме пролетта с бели и червени конци, наречени за здраве и плодородие, датира от незапомнени времена. Според изследователите този обичай идва от времето на хан Кубрат, което ще рече, че е на повече от 1 300 години.

Три са най-разпространените легенди за произхода на мартеницата.

Първата: За Хуба и нейните братя

Имал хан Кубрат петима синове и една чудно хубава дъщеря, наречена Хуба. На децата си ханът завещал да не се разделят и да пазят България. След смъртта на баща си, синовете бързо забравили мъдрия бащин съвет. Разделили се и били победени от предводителя на хуните Хан Ашина. Той заграбил владенията им и отвел в плен хубавата Хуба. Братята тръгнали да търсят нова земя, а сестра им зачакала новини от тях.

И добрата вест пристигнала с разпукването на пролетта, донесена от сокол. В писмото си брат й Аспарух съобщавал, че е намерил райско кътче на юг от река Дунав и ще се заселят там. Хуба избягала, водена от сокола, на чието краче завързала бяла копринена нишка. Птицата я отвела до новата земя, но точно в този момент вражеска стрела пронизала сокола, конецът се обагрил в червено. След като получил скъпата вест, че сестра му е при него, Аспарух започнал да късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме българи во веки… Бил ден първи, март, лето 681″.

Втората: За забравената бащина заръка

Владетелят на прабългарите кан Кубрат повикал петимата си синове и им завещал да не се разделят и да бъдат винаги заедно. След време хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Предводителят на хуните предложил на братята й да го признаят за техен владетел, за да освободи сестра им и да им остави земите. Канските синове били поставени пред трудно изпитание. Най-големият син, Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите – Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг.

Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян да останат при хан Ашина, докато намерят свободна земя. Уговорили се Аспарух да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак , за да избягат. Братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина. След време при Хуба долетял гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от лошия хан и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Само птицата можела да им покаже пътя, а те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Хуните, като го видели, побягнали. Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите. От тогава на първи март всички българи се окичват с червено-бели мартенички, носещи им здраве, радост и успех.

 

Третата: За сестринската обич

Според едно от преданията хан Аспарух получил дар от сестра си под формата на китка, привързана към крака на лястовица с бял конец. Червената багра била от кръвта на птицата, чийто крак бил наранен от конеца. Предполага се, че лястовицата е пристигнала при хан Аспарух точно на 1 март, откъдето води началото си и традицията на този ден всички българи да си даряват червено-бели мартеници за здраве, щастие и сполука.

Няма как със сигурност да знаем коя от тези легенди е стъпила на истински събития. Но знаем, че само ние, българите, на първи март се кичим с мартеници. Защото и до днес бяло-червеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно – да сме здрави, силни и щастливи. Да помним, че сме българи – където и по света да се намираме.